Встъпителна реч на Мишел Фуше, географ, дипломат, писател (Франция) от втората кръгла маса: Югоизточна Европа и интеграцията в Европейския съюз, част от Eвропейските диалози, провели се от 13 до 15 юни 2024 г. в София и Пловдив

Изправени пред войната – Eвропейски диалози: „От Балканите до Черно море: европейски наследства, идентичности и траектории“- 13 юни 2024 г., София

Скъпи български приятели, скъпи приятели на България,

Каква европейска история споделяме?

Именно по време на престоя ми като френски посланик в Рига осъзнах, както може да свидетелства Люк Леви, до каква степен така наречените източноевропейци и западноевропейци са преживели Втората световна война по различен начин. На Запад ситуацията беше бинарна, както ни напомниха честванията на 6 юни 2024 г. в Нормандия, докато на Изток балтийските страни, поляците и други бяха хванати под кръстосан огън с всички противоречиви последици от това. Това, което баща ми разказа за войната, включително желанието му за помирение, няма нищо общо с разказа на латвийския външен министър, който е роден в съветски лагер в Томск в Сибир, освен страданията. Романистите от другата Европа свидетелстват за това дори по-добре от историците – от Софи Оксанен до Добромир Байчев.

Темата на кръглата маса е изграждането на Европа, т.е. организирането на мирно съжителство между европейските нации, които са готови да правят политически компромиси и да упражняват заедно определени суверенни правомощия. Това е продължение на процеса, започнал през 1950 г.

За трети път в своята история изграждането на Европа трябва да се определя от преобладаващата стратегическа ситуация на континента като цяло: първият път беше доминиран от Студената война през 50-те години на ХХ век; вторият трябваше да запълни вакуума, оставен от разпадането на Съветския съюз през 1991 г.; а настоящото положение беше предизвикано от руската агресия през февруари 2022 г.

Следователно това, което се случва в източната част на континента, е историческа константа, която надхвърля, без да предопределя, траекторията на създаването на демократична Европа, която от самото начало има своя собствена динамика на сътрудничество.

Но ми се струва, че за пръв път всички ние преживяваме една и съща история, от 24-ти (за 24 февруари 2022 г.), както се изразява украинският писател и войник-доброволец Артьом Чапей в последната си книга „Обикновените хора не носят картечници“.  24-ти, денят на нахлуването на Тъмницата, пише той.

През 1945 г. континентът е разделен – разделение, замразено от Студената война. Проектът за европейско помирение се отнася само до западната част на континента, стимулиран от Съединените щати. Американската дипломация успява да промени френската политика спрямо Германия, като предлага да се премине от стратегия за окупиране на индустриални региони (Рур, Саар) и поддържане на военно присъствие на левия бряг на Рейн към инициатива самите европейци да съучредят наднационални институции. Малко запомнен епизод е изричното насърчение, което американският държавен секретар Дийн Ачесън отправя към френския си колега Робер Шуман: „Вярвам, че нашата политика в Германия и съставянето на германско правителство, което да заеме полагащото му се място в Западна Европа, зависят от това дали вашата страна ще поеме водеща роля в Европа по тези въпроси“. Това писмо, в което са формулирани американската цел за коопериране на Германия – зле възприемана във Франция – и френското намерение да играе водеща роля, е от 30 октомври 1949 г., няколко месеца преди декларацията на Шуман от 9 май 1950 г., която е нейното конкретно приложение.

Първото германско правителство, ръководено от Конрад Аденауер, току-що е сформирано и се стреми да измъкне страната си от статута на парий; поради това то е готово да направи отстъпки, за да се присъедини към икономическия съюз, който му е предложен на равни начала ден преди известната френска декларация от емисар, изпратен в Бон на 8 май 1950 г. Отстъплението, наложено от Версайския договор през 1919 г., е забравено. Конрад Аденауер вижда в съюза с Франция средство за защита на Западна Европа срещу все по-настойчивата във военно отношение Русия. Затова за германския канцлер споделянето на суверенитета върху въглищата и стоманата е от второстепенен интерес. С други думи, основният съответен мащаб не е каролингската зона на разширеното френско-германско пространство, както гласи легендата за европейския проект, а този на континента, който следва да се реорганизира в западната му половина, за да бъде защитен.

През 1991 г. разпадането на Съюза на съветските социалистически републики само по себе си създаде вакуум, който трябваше да бъде бързо запълнен.  Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО) беше създадена, за да запълни празнината, по изричното искане на страните, които бяха възвърнали свободата или независимостта си. Санди Бергер, който по това време оглавяваше Съвета за национална сигурност при президента Бил Клинтън (1993-2001 г.), въведе концепцията за разширяване, използвана още от президента Жискар д’Естен. През 1993 г. Общността се превръща в Съюз. В Централна Европа новото образувание, което предстоеше да бъде изградено, беше кръстено Евроатлантическо семейство, за да се означи завръщането в зоната на европейската цивилизация под американския чадър на сигурността. Бяха формулирани т.нар. критерии от Копенхаген – накратко казано, Монтескьо плюс пазарна икономика – за да се адаптира процесът на разширяване към социално-икономическата реалност на бившите сателитни страни кандидатки, наследници на централно планираната икономика и управлението на държава, контролирана от една партия.

„Големият взрив“ на разширяването от 2004 г., завършил през 2007 г. (Румъния и България), беше изключително политическо решение, тъй като индивидуален подход, основан единствено на заслугите, щеше да отреди на Полша място в края на списъка – ситуация, която е неприемлива от гледна точка на политическата география. Но то пропуска Западните Балкани, както и Украйна, Молдова и страните от Кавказ, които в Париж и Берлин все още се възприемат в сянката на Русия: когато си заслепен – ако използваме заглавието на книгата на Силви Кофман – от една фиксирана точка, всичко останало е невидимо.

През февруари 2022 г. военната и информационната агресия на Русия срещу Украйна задейства цяла нова поредица от събития.

Украинската трагедия има парадоксалния ефект да изясни веднъж завинаги, в средносрочен план и при болезнени обстоятелства, въпроса за крайните граници на демократична Европа. Дълго време тази трудна тема за външните граници на Европейския съюз беше оставяна настрана, тъй като не беше консенсусна: тя противопоставяше както политическите партии – сдържаната християндемократическа десница и по-примамливата либерална линия в стил Жан Моне – така и държавите членки помежду им, в зависимост от техния минал опит и географско положение. Единствено американската дипломация успя със забележителна последователност да изложи ясна визия за търсената окончателна конфигурация: да се обединят всички държави – членки на Съвета на Европа, с изключение на Руската федерация и Беларус. Това е в интерес на Съединените щати.

Бъдещите окончателни граници на Европа на Съюза следователно бяха изяснени от руската агресия – случаят с Беларус остава отворен, поради последователността на демократичната алтернатива – но те ще обхванат едно много по-разнородно и следователно делимо цяло, тъй като няколко държави са уязвими от външни влияния. Именно в този момент на изясняване на ситуацията големият американски съюзник по причини, свързани с вътрешната политика и външните приоритети, е структурно по-слабо ангажиран в европейските дела (с изключение на Украйна, засега), сякаш започва да смята, че мисията му за реорганизация на демократична Европа е към своя край.

А на изток Русия на Путин е и ще остане постоянно агресивна, освен ако не се стигне до истинска смяна на режима, която може да настъпи само след военно поражение, както ни учи историята на тази страна. Тази повишена заплаха означава, че решенията в областта на отбраната и сигурността, които Европейският съюз трябва да вземе, трябва да бъдат приети бързо с квалифицирано мнозинство. Изглежда, че няма причина те да не бъдат отделени от външната политика на Съюза, която се отнася до мащаба на отношенията му със света. Според мен това е приоритетът на една „геополитическа“ Европа, която може да възникне само ако е способна да се защитава.

Процесът на разширяване се превръща в геополитически.

Осем държави от ЕС граничат с Русия и Украйна, а пет (или шест с Италия) – със страните кандидатки от Западните Балкани. Това са тринадесет или четиринадесет държави от общо двадесет и седем.

Не бива да се забравя, че процедурата по разширяване се основава на единодушие на всички етапи: предоставяне на статут на кандидат, започване на преговори, затваряне на глави, окончателно решение за присъединяване. Този принцип на консенсус защитава интересите на всяка от държавите-членки на всеки етап от процеса и намалява риска от задънена улица в края на пътя, както при решението на Съвета, така и при националната ратификация. Преминаването към гласуване с квалифицирано мнозинство би довело до риск от отслабване на консенсуса. Това означава, че всяка от двадесет и седемте държави членки има равен глас по въпроса въз основа на националните си интереси, дори и да не се пренебрегва общоевропейският интерес, и че споровете, които не са маловажни (малцинства и език, връзка с историята и сухопътни и морски граници, право на глас и двойно гражданство), могат да бъдат разгледани нагоре по веригата.

Граничните държави членки ще се включат в дебатите на следващия Европейски съвет през юни 2024 г., като гласуват с „да, но“ в полза на Украйна. Това ще бъде първият път, в който бъдещата външна граница на Европа на Съюза съвпада с фронтова линия. Трябва да предвидим последиците и мерките, които ще бъдат предприети. В допълнение към гаранциите за сигурност е необходимо спешно да се въведат двустранни договорености за сигурност между Украйна и няколко държави-членки. Франция иска да ускори движението в полза на Украйна преди унгарското председателство на Европейския съвет и институционалния преход след установяването на нов законодателен орган.

Сложните реалности на Западните Балкани не са благоприятни за членство в регионален блок. Централната държава не функционира в Босна и Херцеговина, чиято жизнеспособност е крайно несигурна; Косово остава нестабилно и не е признато нито от пет държави – членки на ЕС, нито от Сърбия, доколкото между Белград и Прищина не е договорена незначителна корекция на границата, въпреки че основата за споразумение е известна. Изисква се предпазливост и е ясно, че конкретните условия за уреждане на споровете и напрежението са предпоставка за какъвто и да е напредък.

Подкрепям създаването на (временен) кръг от държави, свързани с определени политики, извън полезните неформални срещи на Европейската политическа общност. Подобна формула за постепенна интеграция е в съответствие с новата методология за преговорите за присъединяване, въведена през 2020 г.: отваряне на достъп до определени политики на ЕС за държавите кандидатки, преди те да станат пълноправни членове, което подкрепя стимулиращия характер на процеса („повече за повече“). Време е да се отдалечим от бинарния избор „всичко или нищо“, за да отговорим на стремежите на воюващите украинци и на балканските общества, които се стремят към отворен и мирен живот.

Това несъмнено ще бъде начин да се насърчи европеизацията на Балканите, както казва друг албански писател, Исмаил Кадаре, преди двадесет и пет години (Le Monde, 16 април 1999 г.). Това беше в разгара на войната в Косово. Той осъди дългия период на забрава от Ялта насам и най-вече нашето непознаване на историята и предразсъдъците ни. Посочи също, че след 1945 г. Германия е извършила колективен екзорсизъм, докато нищо подобно не се е наблюдавало и не се наблюдава сред руските елити, които са закрили Мемориала два месеца преди „24“ и са пренаписали учебниците по история под ревизионистичната диктовка на главния историк, според Никола Верт. Трябваше да се случи украинската трагедия, за да излезе от сенките този закъснял участник в политическата карта на Европа. От нас зависи да гарантираме, че тя няма да попадне отново в сенките, стига да поемем отговорност за една трагична, но най-сетне споделена история.

Отвъд драмите, какви са общите ценности на европейския модел? Цветан Тодоров, роден в София през 1939 г. и станал френски гражданин през 1973 г., историк, ангажиран с разбирането на „нас“ и „другите“, и проникнат от философията на Просвещението ни дава отговор: рационалност, справедливост, демокрация, индивидуална свобода, светски дух, толерантност. Към това се прибавя и значението на критичното мислене и съмнението – философска добродетел, която прави европейците, за разлика от американците, винаги недоволни от начина, по който стоят нещата. Идентичността на Европейския съюз е променлива и конструирана; тя се обновява през последните три десетилетия в посока на много по-голямо разнообразие: нови народи, нови езици, различни спомени и минало. Затова предизвикателството е да бъдем отворени към другите. Не може да има смислена европейска интеграция без познаване на историята и културата на другите в една многоцветна Европа. Тодоров се позовава на една забележка на английския философ Дейвид Хюм, който се чуди с какво може да се обясни културният разцвет и отбелязва, че множеството държави, съставляващи европейското пространство, очевидно е благоприятен фактор: „Нищо не благоприятства повече развитието на учтивостта и знанието от редица съседни и независими държави, които са свързани помежду си с търговски и политически отношения. Подражанието, което естествено възниква между съседните държави, е очевиден източник на подобрение“. 

За философа множествеността създава пространство на свобода, насърчавайки критичния дух, който е задушен от единството. И Хюм противопоставя европейското многообразие на единството на Китай, който той описва с тогавашните знания като „огромна империя, говореща един език, управлявана от един закон, обединена в един и същи морал“, но също и с християнството, чието еднообразно („католическо“) господство е „довело до дегенерация на всеки вид знание“, докато след Реформацията и признаването на няколко форми на християнството в изкуствата и науките е настъпил нов обрат. Разнообразието е в основата на нашите култури.

Нека завършим днес с думите на ангажирания европейски писател Ери де Лука: „Колко е часът? Рано сутринта Европа тръгва на училище. Тя носи със себе си домашната си работа: да се бори срещу тласъка и притеглянето на миналото със стремеж към по-тесен съюз. Домашната работа ще бъде свършена от най-добрите ученици, тези от ядрото на основателите. Какво ще правят останалите? Те ще следват, донякъде неохотно, пътя на учениците“. 

През последните две години и половина учениците от групата на основателите трябваше да слушат внимателно страните от Източния фронт, за да придобият истинско разбиране за своя велик неоимперски съсед. Да се върви напред в обединена Европа означава да се вземе предвид разнообразието от траектории, болезнено минало и легитимни стремежи и да се приемат търканията. Що се отнася до споменатите ученици, дали те все още са най-добрите, ако се съди по резултатите от европейските избори на 9 юни? Те ще трябва да преосмислят плановете си под зоркия поглед на Парламента, който е достатъчно стабилен, за да напомня и да играе полезната роля на учител.

Повече информация за Европейските диалози: Изправени пред войната – Eвропейски диалози: „От Балканите до Черно море: европейски наследства, идентичности и траектории“- 13 до 15 юни 2024 г. в София и Пловдив (institutfrancais.bg)