Концерт в Софийската филхармония

Програма
МИХАИЛ ГОЛЕМИНОВ – Три етюда за симфоничен оркестър и смесени медии
БЕТХОВЕН – Концерт за пиано N4 - Allegro Moderato; Andante con moto; Rondo (Vivace)
БЕТХОВЕН – Симфония N5 - Allegro con brio; Andante con moto; Scherzo: Allegro; Allegro

http://sofiaphilharmonie.bg/bg/programa?task=viewevent&itid=316

Детайли за събитие

Начало:26/01/2017 19:00

Местоположение:Зала България

ЖАН-БЕРНАР ПОМИЕ
диригент

 

 

ЖАН-БЕРНАР ПОМИЕ
пиано

 

 

МИХАИЛ ГОЛЕМИНОВ Роден в семейство на музиканти. Първи музикални занимания – цигулка и виола. Завършва НМУ „Любомир Пипков” със специалност пиано в класа на Лидия Кутева, по същото време интензивно се занимава с рок музика. 1981 – 1985 следва в НМА (БДК) – хорово дирижиране при Димитър Русков, оркестрово дирижиране при Константин Илиев, композиция при А. Райчев, Здр. Манолов и Д. Тъпков. През 1983 организира първия независим фестивал на съвременната музика в музикалната академия в София, без съгласието на ръководството. Участва в майсторски курсове по композиция с Тон де Леу (Холандия) и Александр Балтин (СССР). През 1985 продължава музикалното си образование във Висшето училище за музика във Виена и в института по електроакустика към същата академия – следва композиция при Роман Хаубенщок-Рамати, дирижиране при Карл Остерайхер, електроакустична музика при Дитер Кауфман и пиано при Харалд Осбергер. През периода 1985 – 1991 участва в майсторски курсове с пианистите Олег Майзенберг, Юрген Уде и Ференц Радош – пиано. По време на следването започва активно да се изявява като композитор, пианист и диригент, участвайки в различни концерти и други артистични форуми ръководи майсторски класове по композиция и оперна интерпретация в Консерватория за музика и драматично изкуства във Виена, както и семинари по електроакустична музика в Университета в Рио де Жанейро. Работи в Ssaatsoper, Burgtheater, Taifun Theater и Neue Oper (Виена). В качеството си на експерт по цифрова нотация и графично оформление на партитури работи за издателствата Doblinger, Musikwissenschaftlicher Verlag (Издателство за музикознание, Виена) и Boosey & Hawkes (Ню-Йорк). Получава композиционни поръчки от саксофонния квартет MeloX, Konzerthaus Виена, Общество за нова музика в Монреал, саксофонен квартет „Квазар” (Монреал) БНР и др. Има награди на международните конкурси по композиция Карл Мария фон Вебер, Дрезден, Германия 1983, Антон Веберн (Виена 1986), Летен музикален фестивал в Хицакер, Германия 1992, Hambacher Preis 1987 (Германия). Дългогодишен член на международната група за интуитивна музика Satellite-Z. Творби на М. Големинов са изпълнявани и излъчвани в Европа, Америка, Азия и Австралия. През 2003 заедно с пианистката Анжела Тошева основава Orange Factory – музикална къща, експериментален център за смесени медии и организатор на концерти и международни фестивали.

Aвтор е както на камерна и оркестрова музика, така и на електроакустична и акузматична музика, от 2001 г. разработва компютърни програми за интеракция на музикални инструменти с дигитални системи, както и интерактивни приложения, предназначени за музиканти-любители.

ЛУДВИГ ВАН БЕТОВЕН (1770 – 1827) започва работа по Четвъртия концерт за пиано през 1805 и до юли следващата година е приключил. През март 1807 той сам  го изпълнява (от ръкопис) в двореца на принц Лобковиц. За официалната премиера, готвена за 22 декември 1808 във Виена, Бетовен се обръща към други двама пианисти – първо към Фердинанд Рис, който обаче смята, че не може да го научи за оставащото до концерта време и предлага да изсвири вместо това третия. Засегнат, Бетовен си взима нотите и и дава на Фьодор Щейн,но и той в последния ден преди събитието „бие отбой“ и иска да изсвири (вече изпълнявания от него) трети. Така на Бетовен му се налага да изпълни творбата сам и това е последната му публична изява като пианист. След премиерата именитият критик и композитор Йохан Фридрих Райхарт специално отбелязва „необичанйно високата трудност“ на концерта и „удивителното съвършенство и виртуозност“ на изпълнението на Бетовен. След това този труден и красив концерт е забравен до 1936, когато Менделсон го претворява блестящо на сцената в Лайпциг.На този концерт присъства Роберт Шуман, който е изключително впечатлен и пише, че „седял неподвижно, затаил дъх и не смеел на помръдне от възхищение“. Една от отличителните черти на четвъртия концерт е неговата лиричност, която на моменти в първата, и особено във втората част, преминава в пасторалност, която обаче на свой ред е „изместена“ от ведри проблясъци на танцувалност. И така характерното за Бетовен цялостно драматично развитие, съпътствано със стремителна енергия и блясък С напредването на възрастта той става все по-изобретателен и музикалното му въображение достига нови висоти. Именно в четвъртия концерт той „дръзва“ да започне не с оркестрово въведение, а с партията на пианото – много смел и радикален ход, който малцина се решават „да копират“ дори и след това. За втората част Бетовен (според биографията на композитора, написана от Адолф Маркс през 1859) споделил със свои приятели, че е бил вдъхновен от легендите за Орфей, който с песента си укротил силите на ада, за да слезне в подземното царство при своята Евридика. Така музиката му  развълнуваните емоции постепенно „оттласкват“ всички пречки и прегради. Тази връзка се споменава и от известния ученик на Бетовен, Карл Черни, според когото „слушайки бавната част, човек не може да не се върне към драматичните и трагични сцени от античността“. Тук партията на оркестъра е силна, наситена, в стакато, докато пианото звучи по-меко, по-спято, с богати хармонии. И постепенно оркестърът отстъпва и притихва, само виолончелите и контрабасите се връщат към началната показност. Третата част е по-класическа, а-ла Хайдн, едновременно непретенциозна и запомняща се с лекотата на музикалния изказ. Чак тук Бетовен използва тромпетите и тимпаните и така добива завършеност този най-многолик и уникален сред клавирните концерти на Бетовен, концерт в който композиторът не „сплита“ партиите на пианото и на оркестъра, аз на моменти ги противопоставя и ги „оставя“ да се борят за надмощие. Можем да си представим какво преживяване е било за публиката тогава в Theater an der Wien да чуе за една вечер този концерт, Месата в до-мажор, Хоралната фантазия и цели две симфонии – Пета и Шеста. Само Бетовен.
В тази програма на Софийската фихармония са включени две от творбите, прозвучали на 22 декември 1808. Петата симфония опус 67, до минор е сред най-известните симфонии изобщо в историята на класическата музика и, със сиурност, една от най-често изпълняваните. Тя започва стремглаво да „гради тази се репутация“ от самото начало и особено след рецензията на Е.Т.А Хофман в Allgemeine Musikalische Zeitung, в която той заявява, че „това е едно от най-важните произведения на нашето време“  и я определя като „великолепна и неописуемо дълбока… това дивно творение как неудържимо влече слушателя все по-нагоре и все по-нагоре по стълбата на звуците към духовното царство на безкрая“. Симфонията започва ударно, с тази така прочута поредица от осем тона, които възвестяват (както Бетовен може би е казал, според Антон Шиндлер, на когото мнозина приписват прекалено „романтизиране“ на образа на композитора) как „съдбата чука на вратата“. По-късно Густав Малер, голям познавач и чест диригент на творчеството на Бетовен каже по този повод че „тази фраза за мен далеч не изчерпва огромното съдържание на тази симфония. Бетовен по-скоро е можел да каже за нея – това съм аз“.  И наистина, Петата симфония сякаш е отражение на бурната и неукротима същност на Бетовен. Той започва да я „нахвърля“ върху нотния лист още в края на 1804, но основно се съсредоточава върху нея през 1807, а финалният акорд е написан през 1808. На практика той композира едновременно две тотално различни симфонии – „съдбовната“ Пета и „пасторалната“ Шеста. Междувременно често прекъсва работата си по тях за да напише други належащи творби – първия вариант на операта „Фиделио“, Апасионатата, три струнни квартета, цигулковия си концерт. Всъщност Бетовен се „захваща“ с петата симфония веднага след като приключва третата, след това написва четвъртата, започва и шестата, която приключва заедно с петата (като на премиерата те са с „обратна“ номерация, „Пасторалната“ е пета). За големия композитор това е време на зрелост, на толкова много натрупвания във всяко едно отношение, че дори прогресиращата глухота не може да го накара да „намали темпото“. Тази наситена интензивност, това „хвърляне“ в дълбокото, без подготовка, тази хазартност, които са характерни за петата симфония безспорно са били съвсем ново преживяване за публиката в онези години. Всъщност самата премиера не е кой знае колко успешна. Причините са няколко – програмата е прекалено дълга, оркестърът не е достатъчно подготвен, репетирал е само един ден, а и в залата е студено. Но след това Петата симфония постепеннио заема полагащото й се място. Издадена е през 1809, с посвещения на двама от тогавашните покровители на Бетовен – принц Франц фон Лобковиц и граф Разумовски. Освен „съдбовността“, Петата симфония на Бетовен носи усещане за триумф и е олицетворявала победата по време на Втората световна война – асоциацията е била със знака V за Victory (победа), което е римско пет. Друг интересен факт е, че 30 години след написването й, ритмическия момент на откриването „та-та-та-тааа“ се използва в морзовата азбука за латинската буква V. Но това може да е съвпадение. А може и да е събда.

 

Концертът е включен в Абонаментен цикъл "Класично и патетично"